15. Бях трудовак и на Червенково море
В началото на септември през 1961 година, според специалната заповед на ГУТП бях пуснат в няколкомесечен отпуск като учител за започване на новата учебна година. След това дослужвах през летните месеци, през които бях изпращан в различни поделения. Първото лято бях на Четвърти километър, където нашето отделение участваше в строителството на военни блокове.
През следващото лято бях в поделението в Панчарево, където продължихме да копаем Софийския плавателен канал, който наричахме Червенково море, защото бил мечтата на партийния вожд Вълко Червенков. Идеята му била софиянци да имат голям корабоплавателен канал от Павлово до Панчарево.
Преди нас, по време на почивните дни, а понякога и в работно време, тук бяха започнали да копаят жителите на София и околните села Драгалевци, Симеоново и Дървеница, но каналът си останал недовършен. В „Задочни репортажи за България“ Георги Марков пише, че строежът на канала е бил използван за тероризиране и провокиране на населението. Най-страшно обаче беше тероризирането срещу нас, трудоваците, струпани тук от няколко поделения, за да се ускори постигане мечтата на тогавашната власт да има пристанище в Павлово. Нормите ни бяха много тежки. И тук ни оставяха и през нощите, за да ги изкараме. Спомням си, че един мой приятел дойде при мен и ми каза:
– Даскале, утре, в неделя, ще дойдеш с мен, нали? Ще отидем в манастирчето „Св.Пророк Илия“. Ще запалим свещ и помолим господ да не се построи Червенково море, защото много като нас ще си съсипят здравето тук.
Манастирчето беше съвсем близо до обекта, където работихме. Незабелязани от никого, заедно с още трима от нашето отделение бяхме посрещнати от един от монасите, който ни разведе навсякъде вътре в манастира. Преди да излезем, той ни даде свещи, които запалихме и заедно с другите пожелания не забравихме и пожеланието да се провали изграждането на Червенково море. Пазехме в дълбока тайна посещението в манастирчето, защото ако се знаеше от началниците ни, сигурно щеше да бъдем изпратени в ареста, или пък в т.нар. „ дисциплинарна дупка“, от която сигурно нямаше да излезем.
Сякаш господ ни помогна и до ден днешен там няма канал, но много трудоваци след това си съсипаха здравето на Червенково море. Увяхнаха и някогашните мечти на партийните велможи да се разхождат с корабчета от София до Панчарево
През лятото на 1962 г. отново заболях тежко. Наложи се да бъда правен операция за втори път, след което пак с помощта на моите покровители от щаба на поделението бях изпратен на лечение в балнеосаниториума в с. Ягода, Старозагорски окръг. От тогава все още сънувам, че не съм си отслужил редовната служба като трудовак. И сънищата ми са неспокойни, защото в тях се срещам с онези, които ми причинаха толкова много незаслужени страдания.
Който не е мачкан в черната рота в Люти дол и в трудовашките катакомби, само той не знае как непосилната работа разрушава бързо здравето и на най-силните. Ние, които бяхме молепсани като „врагове на народната власт“, носим за цял живот своите непоносими душевни и физически болки. Децата и внуците ни често ни молят да им разкажем за виновниците, които ни осакатиха.