8. С майсторите в Светиврачко
За да помогна на родителите си, заминах с майсторите от нашето село в Дамяница, Светиврачко. Водеха ме като калджия. Работата ми беше да подготвям варов разтвор и да го доставям на майсторите. Скоро бях преместен в Левуново, където през лятото имаше по-малко комари. Работехме от ранна сутрин до късна вечер. Първите нощи не заспивах от умора. Когато чувах гласа на майстора „Дай вар!“, аз вече бях при него. После разбрах, че задължението ми е било да доставям вар само на моите майстори, които бяха двама – дядо Лазар Духов и калеко Митьо Божков. Някои от другите калджии хитруваха, намигваха си, когато носех вар и на техните майстори. Като научи за тази тяхна хитрост, бай Кольо Гахов, който беше „баш майстор“, ги наказа, но след това отмени наказанието по мое настояване.
Имах само средно образование, но майсторите ми викаха „даскале“. Друг калджия среднист в групата на строителите нямаше, затова бях на почит и уважение. Имаха ме за представително лице в строителната група. На скелето понаучих и майсторския език, който обаче веднъж ми причини малка неприятност. Дядо Лазар Духов ме подведе да се обърна към жената, която минаваше покрай строежа, с няколко майсторски думи, една от които не беше прилична. Не познавах нейното значение. Жената изненадано ми даде отговор с две тухли, отправени към мен и дядо Лазар.
Готвачка на строителната група беше баба Елена. Тя готвеше хубаво, но яденето никога не стигаше, затова през нощите някои от калджиите ставаха скришом и превземаха лозето, което беше само на няколко метра от нашата барака. Наричаха го „чекмедже“, от което можеха да си вземат всичко. Гроздето беше десертно, едро. Понякога обаче в торбите си носеха откраднато грозде и от мелнишкия сорт, смачкаваха го във войнишките си канчета, с които специално се бяха снабдили, за да си правят вино за пиене. Напиваха се, за да забравят умората, която ги беше съсухрила. Сърдеха ми се, че не бях като тях.
В Левуново рано узряваха и дините. Застъпваха се с ранното грозде. Една вечер калджиите превзеха и нивата, на която имаше едри дини и пъпеши. Някои от тях донесоха в палатката. Като ги видяха, бай Кольо Гахов и калеко Митьо Божков наказаха цялата група. Не простиха и на мен.
С всеки изминат ден ми ставаше все по-мъчно за родителите и братчетата ми. Двама от майсторите ме попитаха дали няма да си тръгна с тях за село. Наближаваше есента. Единият ми каза:
−Даскале, нашето място не е за теб. Ела с нас да си отидем в село. Ние ще се върнем, а ти трябва да си избереш друг път. Защо не продължиш да се учиш?
Една привечер тръгнахме пеша за родното ми село Либяхово. Беше далеко, много далеко. Не знам, може би имаше повече от 100 километра. Минахме през няколко Светиврачки села. Когато стигнахме до Голешево, един от майсторите като видя полусрутена плевня, каза:
−Нека поспим в тази плевня един-два часа, за да съберем сили.
Така и направихме. Не усетих как и кога съм заспал. Но когато чух „Ставай!“, скочих и в бързината забравих в плевнята войнишкото кепе, което ми беше подарил един от майсторите.
На следващия ден, към обяд, наближихме нашия балкан Пъзлак. Покрай него кротко извиваше снага река Мътница. От десния ѝ бряг беше нашата нива на Песците. Седнахме под една от върбите, където обикновено пладнувахме, когато работехме тук. Нивата ни още не беше разорана. Моите спътници ме погледнаха и ме подсетиха:
−Тебе чака вашата нива. Можеш ли да ореш? Не трябва да остане стърнище през зимата.
−Мога. И то как? Нали татко ме е научил на всичко.
Когато се прибрах вкъщи, научих, че писмото на майка и дядо, изпратено до Вълко Червенков, било препратено до Окръжния отдел „Народна просвета“ в Горна Джумая. Началникът го предал на училищния инспектор Никола Пашов „за проверка и мнение“. Така се появи моят покровител, който ми помогна да тръгна по учителския път.