20. В Петербург научих истината за прехвалената съветска действителност

Никога няма да забравя, че когато самолетът закръжа над Петербург, една от пътничките се просълзи и възкликна:

−Мой чуден Петербург, кой ти смени хубавото име?

И запя песен, с която възхваляваше старата столица на Русия. Запяха и някои от другите по-възрастни пътници. Гледах просълзените им очи и се зарекох и аз да назовавам града със старото му име, който е бил винаги културен център на Русия.

Настаних се в хотел „Ладога“, където прекарах две седмици. Всяка сутрин тръгвах към института, където имах срещи с колеги от различните специалности и посещавах техни лекции. Всички бяха много любезни и бързаха да ме поканят на гости. Имах и час за „усъвършенстване“ на руския език, който обаче много често отминавах, заради което младата преподавателка ми се разсърди. Веднъж поспорихме за руската азбука, която според мен е заимствана от нашата като вариант на кирилицата. Колежката отначало не се съгласи, но след това „под сурдинка“ ми призна:

−Баща ми е академик. Той е езиковед. И той твърди същото, но аз не мога да го кажа официално, защото може да ми изстине мястото.

Преди да дойда в Петербург, вече работех още преди една година по темата ми за кандидатска дисертация. С нея бяха свързани и някои от публикуваните от мен студии и статии. Към тях руските колеги проявиха голям интерес. Една сутрин телефонът ми в хотел „Ладога“ прозвъня и чух непознат глас:

−Вие ли сте другарят Попов?

−Аз съм, а Вие кой сте? – попитах непознатия.

−Безпокои ви ректорът на Института по култура проф. Зазерский. Вие имате научи разработки с много прецизно използвани термини, които внасят яснота както в теорията, така и в практиката на културно-просветната дейност. Искам да се срещнем и поговорим за съвместната ни работа. Изпращам лека кола, за да ви вземе. Очаквам ви в кабинета си. Разбрахме се, нали?

−Ще дойда ! – отговорих.

В кабинета на ректора заварих и неговите заместници. Там бяха и проф. Димитрий Генкин, ръководител на Катедрата за масови представления на открито, както и ръководителят на Катедрата по културно-просветна работа проф. Абрам Соломоник. Професор Генкин, известен като един от водещите руски специалисти по масовите театрализирани форми, ме похвали, че моите анализи са задълбочени и подкрепени с убедителни научни тези. Предложиха ми да бъда зачислен на свободна аспирантура. Професор Светлана Иконникова, която завеждаше Катедрата по естетика, настояваше да бъда зачислен към тяхната катедра, но професор Генкин прояви по-голяма упоритост и останах в катедрите по масови представления на открито и културно-просветна работа.

След срещата в кабинета на ректора, професор Иконникова ме хвана под ръка и ми каза:

−Ела утре в моя кабинет, за да те запозная с големите учени на Петербург. Някои от тях вече знаят за теб все хубави неща от нас.

През следващия ден се запознах с професорите Моис Каган, Лев Н.Коган, В.К. Скатерщиков, А.И. Новиков и други изтъкнати руски учени в областта на философията, естетиката, психологията, социологията и други науки. Често присъствах на техните ползотворни за мен срещи, на които се дискутираха актуални проблеми в областта на науките, на които те бяха водещи личности. Направи ми впечатление, че някои от тях бяха крититични към тогавашната тяхна социалистическа действителност, която пък в България се възхваляваше навсякъде.

Преместих се в хотел „Смольнинская“, където имаше добри условия за работа, свързана с подготовката на дисертацията ми. Вече не бях задължен като специализант да посещавам лекции при колегите и да си губя времето при преподавателката по руски език. Двата дни сряда и петък бяха определени за творчески разговори с моя научен ръководител проф. Генкин и други преподаватели от катедрите по културно-просветна работа, естетика и режисура на масовите представления. Хубави срещи имах и с водещи университетски преподаватели от Литва и Естония, които често идваха в Петербург.

Направи ми прятно впечатление, че колегите от Петербургския институт по културата проявиха изключително голям интерес към българските читалища, за които обичаха да им разказвам. Когато научиха от мен, че те са създадени още от времето на турското робство като самобитна българска институция, която е изпълнявала учебно-просветителска и самодейна функция, и че в читалищата е имало библиотеки и различни самодейни състави, помолиха ме да изляза с лекция пред студентите от няколко специалности. Никога няма да забравя с какъв интерес ме слушаха студентите и колко много въпроси ми поставяха, с които искаха да научат всичко за богатата и разнообразна дейност на българските читалища, за които слушаха за първи път.

След няколко дни бях повикан в Ректората и помолен да подготвя още няколко лекции пред студентите за традиционната българска празнично-обредна система. С неописуемо голямо внимание и вълнение студентите от тетралния, хореографския и музикалния факултет слушаха лекциите ми за старинните български календарни и семейно-битови празници, чрез които нашият народ е развивал и обогатявал своята възпитателна и културна дейност.

След внимателно проучване и представяне на всички мои публикации в България, ръководството на Института по културата ме зачисли на свободна аспирантура. След това се явих на кандидатския минимум, който взех с отличен успех.

Един ден, заедно с доц. Лидия Сургинене, преподавател в Клайпеда, при мен дойдоха и всички студенти от Литва, които се учеха в Петербургския институт. Срещата, която беше в една от институтските зали, остана незабравима за мен. Студентите ме поздравиха с незабравими литовски песни. Оттогава винаги, когато Лидия идваше в Петербург, не забравяше да води със себе си и моите приятели студенти. На една от следващите срещи те не скриха пред мен, че Литва недолюбва Съветския съюз, а и обратно. Това научих и от Лидия, която на една вечеря, заедно и с други колеги, вдигна наздравица за мое здраве и пред всички каза:

−Обикнахме се с нашия приятел от България, защото той е истински български патриот, от когото научихме много за хубостите на неговата страна и нейната печална, но славна история. Той винаги вдига наздравица за нея, а не за „Съветско-българската дружба“, както правят някои от другите „гости“ от България.

Тези думи не смразиха погледите на другите, а забелязах задоволителна усмивка по лицата им. Радвах се, че попадам сред „свои“ в Петербург. Такива се оказаха и приятелите ми от Естония, които събра веднъж в квартирата си моята колежка Клара Лехмус. Първия тост те вдигнаха в памет на братчето ми Китан, който загина при тежка катастрофа в Благоевград. За моята тъга бяха научили от Клара. Отново разговорите ни не бяха за „великия“ Съветски съюз, а за съдбата на България, Естония и някои от другите република, от които бяха гостите. Майката на Клара, която беше подготвила вечерята, се доближи до мен и разтвори голям пакет. Поднесе ми като подарък чуден самовар от Талин, в който продължавам да си правя чай и досега.

Веднъж Клара Лехмус ме попита:

−Атанасе, ти познаваш ли Марко Семов?

Признах на Клара, че не зная всичко за него. Бях слушал, че е човек „пенкелер“, т.е. специалист по всичко, но знаех със сигурност, че от „висшите етажи на властта“. Бил е личен секретар на Пеко Таков, редактор на отдел „Пропаганда“ на в.“Работническо дело“, а след това и заместник главен редактор на печатния орган на БКП и главен редактор на Българската телевизия.

−Пази се от него! Вие двамата сте много различни – ми каза Клара.

Когато се прибирах в хотела, все решавах да се откъсна напълно от гостуванията, които ми предлагаха моите приятели в Петербург. Приемах само онези, които ми отнемаха съвсем кратко време през деня. А вечер, до късно през нощта се усамотявах в стаята и отново станахме неразделни с пишещата ми машина, която си носех от България. Продължавах задълбочено да работя върху кандидатската си дисертация. Директорът на хотела разказваше на всички, че по цели нощи щракам на машината и не приемам никакви гости. Така беше наистина, не приемах гости в хотелската стая, защото ми беше казано, че в нея всичко се подслушва и заснема от хората на КГБ.

Тогава българската Държавна сигурност не оставяше на мира всеки, който пътуваше в чужбина. Вървяха по стъпките ни навсякъде, едни върбуваха, а други като мен навсякъде преследваха като „врагове на народната власт“. Нас не ни допускаха на Запад, защото се страхуваха да не останем там, но не ми се искаше да повярвам, че и когато сме в т.нар. социалистически страни могат да вървят по стъпките ни.

Тези размисли ме натежаваха и понякога възпираха устрема ми в работата, свързана с окончателното завършване на дисертацията ми. Една привечер бяха прекъснати от телефонния звън в стаята ми. Чудех се дали да вдигна слушалката. Вече имах обица на ухото си, че трябва да внимавам с кого разговарям и какво споделям с него. Беше гласът на проф. Светлана Иконникова. Успокоих се.

−Атанасе, Вадим ще намине да те вземат с колата от хотела. Направила съм хубава вечеря. Искам да бъдем заедно и да си поговорим.

Още бяха зашеметен от тъжните размисли и забавих отговора.

−Чуваш ли ме, Атанас? – повторно ме попита Светлана.

Престраших се и отговорих:

−Благодаря за поканата, но...?

−Какво но? Идваш, нали?

−Добре, ще го чакам! – взех окончателно решение.

Проф. Светлана Иконникова, освен всепризнат петербургски учен, беше и прекрасна домакиня. По време на вечерята тя ми каза, че към моето изследване проявяват голям интерес колеги и от нейната катедра по естетика, които искат да се срещнем. После разговорът ни продължи за естетическите възможности на българските традиционни празници, каквито според нея не се открояват в руската празнично-обредна система.

−Духовно богат народ сте, Атанасе, но защо все някой ви тъпче. Не знаете как да се браните. Много сте послушни и на нашите партийни ръководители. По-послушни сте даже от самите нас.

Като чух това от Светлана, погледнах към Вадим. Той кимна с глава и тихо каза:

−Така е, не се сърди! Светлана казва истината.

Искаше ми се да изригна и да разкажа повече за тази послушност на българските партийни ръководители, на които като залък в устата им беше винаги „братската любов“ към КПСС. Преглътнах страшните думи, които напираха да излязат от устата ми. Макар и при създадена много топла атмосфера от домакините, все още не можах да се откъсна от това, което научих същия ден, че и моята стая в хотела е окичена с подслушвателни и наблюдателни уреди.

По едно време Светлана разбра, че мислите ми бягат и на друго място. Сякаш ги прочете, защото ме помоли да ѝ кажа каква е обстановката в хотела и как се отнася персоналът към мен. Неволно погледнах към тавана, а след това отместих погледа си към една от стените на холската стая, на която забелязах същата малка желязна кутийка, каквато имаше и в моята стая в хотела. Вадим се сети защо поглеждам натам и ми махна да си мълча.

През това време Светлана излезе, за да донесе вечерята, която постави на масата. Помолих я да поставим в грамофона плочата, която им бях донесъл като подарък. В нея бяха записани песните на ансамбъл „Пирин“. Всичко у мен изведнъж се промени и запях. Вадим ме прегърна и започна да припява, доколкото можеше. Светлана сияеше от радост и доволство, че в нейния дом се слушат най-хубавите пирински и родопски песни.

Преди да си тръгна, Вадим ми каза:

−Ще те изпратя до хотела, но пешком. Искам да се разходим.

Хотелът беше близо до улица „Московска“, където живееше семейство Иконникови. Когато излязохме навън, Вадим ме прегърна през рамото и тихо ми прошепна:

−Е, тук вече е напълно безопасно. Няма кой да ни подслушва. Сега можем да си кажем всичко. Ти за твоята страна, която скоро ще стане наша република, а аз – за нашия „велик“ Съветски съюз.

Разбрах подтекста в думите на Вадим, но премълчах да му го кажа. Той обаче започна направо.

−Атанасе, да си призная пред теб, ще бъда напълно откровен, защото вече със Светлана те познаваме. А и нещо друго – ти не си член на вашата комунистическа партия, което ни харесва много, защото не си обременен от нея.

Седнахме на една пейка и Вадим разтвори сърцето си, за да ми каже това, което не бях слушал от руснак.

Започна с разказа за баща му, който е изчезнал безследно през години-

те на сталинския режим. Каза ми, че и до ден днешен той не зная къде и как е разстрелян. В градчето им дошла черна камионетка с голяма червена петолъчка. В нея прибрали най-будните. Измежду тях бил и баща му. След смъртта на Сталин го реабилитирали, но болката останала неизлечима. Оттогава и Вадим тръгнал по новия си път.

След този разказ за семейната трагедия на Вадим, чух и за първи път думи за Брежнев, за които в България, ако бяха изречени, можеше да се изчезне безследно, или пък да се гние я в затвора, а и да те изпратят в някой от още незакритите лагери. Според моя приятел държавният и партиен ръководител на „великия“ Съветски съюз бил вече неадекватен не само заради влошеното му здравословно състояние, но и заради страха от това, което клокочеше отдавна във взаимоотношенията между 15-те съветски републики.

Исках да попитам Вадим дали знае, че още при Никита Хрушчов през 1963 г. Тодор Живков открито му предложи България да стане 16-а република на Съветския съюз, а само преди две години отправи същата молба и към вече „неадекватния“ Леонид Брежнев. Моят руски приятел обаче ме изпревари и ми каза:

−Зная и за мераците на вашите партийни ръководители да се напълно побратимим като станете наша съставна съветска република. Що за непредведливост? Когато ние вече започваме да се разрушаваме, вие искате да дойдете при нас. Тодор Живков иска да бъдете нашата нова съветска република.

Гледах Вадим направо в очите и не исках да повярвам в това, което слушах. Но той отново постави ръката си върху моето рамо и отсече:

−Атанасе, този мерак на Тодор Живков е пагубен за България! Време е не да се слеете с нас, а да избягате от нас.

Сега вече напълно разбрах защо Вадим настояваше да ме изпрати пешком до хотела. Тук на пейката в градинката, където беше безлюдно, нямаше кой да ни подслушва или записва.